Четирима карловци стигнаха до базовия лагер в Хималаите, откъдето алпинистите атакуват световния първенец Еверест. Те потеглиха към Непал, за да открият магията на могъщата планина, да се насладят на удивителните гледки с най-високите върхове в света и да опознаят отблизо непознати земи и хора. Групата – Христо Тахчиев, Здравко Костадинов и Калина и Николай Фимови, тръгна към Еверест и с мисията да

ремонтира паметната плоча на Христо Проданов, поставена там през 2010 годинаq разказва в. "Марица". До Тукла пас, мястото, където са поставени паметните знаци на загиналите на Еверест и по пътя за там алпинисти, през 2010 година отиде карловецът Христо Енков, запален турист, бивш планински спасител, а от 2015 година кмет на Свежен. Христо поръчал плочата от специална шведска стомана, най-високо качество, практически вечна. От атмосферните влияния обаче единият болт се бил разхлабил и трябвало да се завие и циментира отново.

Към карловската група се присъединиха още трима техни приятели от София, с които заедно обикалят света – Василена, Десислава и Явор.

И четиримата карловци са планинари, туристи с голям опит. И четиримата са членове на карловското туристическо дружество „Васил Левски”. Затова определят пътуването си и като инициатива на дружеството. Христо Тахчиев е компютърен специалист, освен голям планинар, той е много запален по пътешествията, бил е в древния град Петра в Йордания, в Египет, преди време пропътува Щатите от Чикаго до Лос Анжелис. Здравко Костадинов е бизнесмен, той е известен с активната си дейност в Ротари, като президент клуба на негова бе честта през 2013 година да открие паметника на Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово, построен по инициатива на Ротари – Карлово. Калина и Николай Фимови са пребродили много планини у нас и в Европа. Тя е счетоводителка, Николай е помощник -нотариус. Всяка седмица излизат в планината. Катерят пътеки в Стара планина, Рила, Пирин, продължават да обикалят всички гранични планини у нас, покорили са 10-те най-високи върхове у нас, били са в Австрийските Алпи, Италианските доломити, в Румънските Карпати, на връх Митика в Олимп. Христо Тахчиев и Фимови се запалили за пътуването до Хималаите преди година. Като човек с по-голям опит в международните пътувания Христо Тахчиев се заел с организацията, той поканил и останалите.

Кацаме в Катманду, градът е с надморска височина 1300 метра, разказва Тахчиев. От там ни взема малък самолет и кацаме на Лукла на 2800 метра. Пистата е една от най-опасните в света – срещу самолета, който се приземява се изправя висока планина и рискът разбие в нея е съвсем реален. От Лукла се тръгва пеша нагоре към Хималаите - трекът е 65 километра за осем дни и стига до височина 5365 метра, където е базовият лагер. Спим в така наречените лоджи, това представляват обекти, подобни на нашите хижи - с общо помещение и стаи са спане, които са двойни или единични – направени са така специално заради европейските и американските туристи, които са многобройни. Пътеката, по която ходим е широка 3-4 метра, по нея нагоре и надолу се движат безброй хора, шерпите казват че туристите по трасето в този момент са поне 10 000. След 20 години, сигурен съм, там туристите ще могат да ходят до Еверест без никакъв проблем, коментира Христо Тахчиев. На път за върха те ще нощуват в петздведни хотели, прогнозира той. Туристическият бизнес там започва да се развива бурно в началото на 90-те години, за 20 години той вече е станал индустрия. Строят много, навсякъде може да видиш строителни работници, които дялат камъни за градежа.

Ролята на водача в тези турове е много важна, обяснява Христо Тахчиев. Още докато организирал пътуването той се свързал с Даюла шерпа – отличен водач, освен това приятел на Христо Енков от неговото пътуване до Хималаите. Той е изцяло отдаден на професията си и прави всичко, за да бъде пътуването на групата безпроблемно. Още на летището в Лукла, докато чакахме самолет за следващото летище се запознахме с Мингма шерпа – водачът, който тръгна да търси Боян Петров на Еверест. Когато разбра, че сме българи, Мингма шерпа извади телефона си и ни показа кореспонденцията си с Боян Петров. Непалецът още скърби за своя приятел, разказват карловци. Бяхме много близки, казал той. Нашите пък се възхищават на Мингма шерпа – той е най-младият човек в света, който само на 32 години е покорил всичките 14 осемхилядници в света. Името му е записано в книгата Гинес, уточняват те.

До 2800 метра стигаме с малък самолет само с няколко места.Носим по два багажа – един голям – денк, който ти дават от компанията, който събира 13-14 килограма, той е водонепромокаем. Един носач взема два такива денка на гърба. Ние пътуваме осем дни до крайната цел. Всяка сутрин носачът взема денка, който си приготвил, пренася го до следващото село и го оставя там. Ние ходим с по една малка раничка 4-5 кг, в която има вода, вафла. Спираме междинно някъде да ядем. По тези места сме яли предимно местна храна. Храним се в лоджите. В тях има малки ресторантчета, които предлагат храна. Колкото по-нагоре в планината се качваш, толкова храната става по-скъпа. Едно ядене е от порядъка на 4-5 долара, но някъде, където условията не са толкова добри, казват, че е достатъчно да си поръчаш вечеря, за да спиш безплатно.

Спяхме в спални в чували има вариант да се завиеш и с техни завивки, които се оказа че много топлят и са по-добър вариант за тези, които не свикнали с чувала, обяснява Тахчиев. Ако избереш чувал, номерът е да си купиш едно пластмасово шише от там, пълниш го с вряла вода и си го държиш в чувала. Това шише те топли, а по-късно може да пиеш вода с телесна температура, вместо да търсиш студена вода. Вечер в лоджите палят печки, те горят не по-повече от два часа. Горивото е изсушени изпражнения на якове. Стоим около печките известно време, за да се стоплим.

На някои места ни поднасяха преди вечеря малки хавлиени кърпи, които преди това за затоплени на пара – те са горещи и влажни и с тях трябваше да освежим лицето, шията и ръцете – след това се чувстваш като прероден, разказва карловката.

На осмия ден трябва да сме на 5150 метра, там е последното село Горак шеп - на три километра от него е базовият лагер, а наблизо има малък връх, откъдето има изглед към Еверест. А от равното място виждаш Еверест, Лотце, Нупце и другите седем и осемхилядници. Отдалеч гледката е приказна.

На базовия лагер в този сезон няма нищо, освен камъни, под които се крие огромен ледник, допълва Калина Фимова. Някъде ледът се вижда, но в по-голямата част е покрит с камъни, пръст, прах. По това време на годината няма палатки на алпинисти.

До базовия лагер води пътека, широка 3-4 метра. Няма никакви екстремни места, разказват туристите. Но половината от хората, които са се запътили не стигат до там – проблемът е височината – след 4000 метра вече кислородът намалява. Дори няколко крачки могат да те затруднят, обяснява Тахчиев. Проблемите с височината не се преодоляват с физическа подготовка, това въпрос на аклиматизация, на правилен разчет на времето, за което ще изминеш маршрута и ще приспособиш внимателно организма си към по-малкото количество кислород.

Средно годишно трима туристи умират по трасето към базовия лагер от височинна болест, допълва Тахчиев. Видяхме как двама шерпи влачат една жена надолу , тя бе в безпомощно състояние, Единственото лечение, измислено срещу височинна болест е да те свалят на ниско.

Гледките към високите върхове са невероятни, но и по пътеката има изключително живописни места. През няколкостотин метра се редуват изрисувани скали – мантри, благопожелания за човека, който минава край тях. Според техните вярвания трябва да минеш от лявата им страна. Също толкава често са ступите, от които те гледат очите на Буда. Бяхме в един манастир – Тенг Боче. Видяхме монасите, имаха някакво тържество, движенията им приличат на танци.

Дори над 4000 метра има селца. За да си преварят вода или сварят картофи хората използват странни приспособления- огромни метални полусфери, подобни на сателитни антени, насочени към слънцето. В средата на това съоръжение е закрепена тенджера. Вътрешността на полусферата събира слънчевите лъчи и ги насочва към съда. Видяхме как водата ври, как се варят картофите, уханието се носеше във въздуха, разказва Калина.

Видяхме една млада жена –майка, полегнала на земята, а върху нея две дечица, които и правиха масаж – смееха се, бяха неописуемо щастливи, спомня си тя.

Карловци спазили традицията на непалците и на няколко места поставили своите молитвени знаменца, допълва Христо Тахчиев. В храмовете в Катманду сложили на челата си ориз, примесен с растителни бои. Източник: вестник "Марица".