На 24 февруари Христо Проданов трябваше да навърши 78 години

На тази дата Христо щеше да събере своите близки и приятели. И както си му е редът на тази среща те щяха да се върнат назад в спомените. А те, спомените, щяха да бъдат много. Някои от тях неминуемо можеха да бъдат пропуснати. Нямаше да се пропусне обаче Еверест, защото този връх бе и ще си остане най-голямото постижение на българския алпинизъм за 90-годишната му история. Защото това, което се случи на 20 април 1984 г. и въобще постигнатото от нашите алпинисти през 1984 г. по най-категоричен начин бе избрано за най-голямото спортно постижение на столетието.

За Христо и неговите постижения е писано много. Много съм писал  и аз самият било то на 24 февруари, или на 20 април. Този път искам да дам думата на един друг алпинист, на един от най-доблрите му и верни приятели. Малцина знаят, че когато се сформираше екипът за първата ни хималайска експедиция ръководителятг й Христо Проданов бе против това име. Въпреки това то се наложи и замина за Непал, за вр. Лхотце. За Еверест вече нямаше никакво съмнение в това, че Людмил Янков ще получи виза за Непал. Ще бъде един от тези, които ще допринесат много за експедиция „Еверест-84”.
Точно на този Човек искам да дам думата сега. Той не стъпи на космическите 8848 метра. Физически не се изкачи на върха, но на 21 април морално възлезна много по високо от топографското 8848. Ето какво се случи тогава:
„Тази мъчителна сутрин на 21 април седим в палатката с Трифон  Джамбазов от София и Стамен Станимиров от Кюстендил и не можем да решим какво да предприемем. Отдавна сме готови за тръгваме към лагер 5, но ни задържа плахата надежда, че Ицо ще се появи в един миг по склона откъм Хорнбейн. Но от него нито следа, нито вест... Трябва да вървим нагоре! Тримата няма как да тръгнем, защото в лагер 5 има място само за 2-ма. Един от нас трябва да отстъпи. Ето ти тебе работа, която трябва да разрешим на 7500 м. Направи го Стамен Станимиров от Кюстендил. Значи, че той няма да има шанс за втора свръзка, която да щурмува върха... В този момент в палаткаята буквално се сгрумоляса Ринджи. Обледенен и смазан до смърт от умора той първо потърси с очи хаоса от чували и с измъчени очи изхлипа: Кристо, къде е Кристо...?
Не, не искам да повярвам, че Христо е изчезнал. Това на него не може да се случи. Никой никога не е и помислял, че и той може някога да загине. Минути след това става ясно, че Христо се нуждае от помощ.Пристягаме котките. Грабваме тежките раници. Бързаме нагоре. Защо се оказахме толкова далеч от него? Защо не бяхме по-високо? Ами Христо и Ринджи бяха прескочили лагер 2 и се бяха откъснал с ден преди нас. Бързаме нагоре, но Ринджи също се нуждае от помощ. До него остава Трифон. Нагоре вървя само аз. Отвреме навреме дочувам откъслечни реплики между базата и Христо. Разбирам, че от лагер 3 след мен бързо набира височина и Иван Вълчев от Пловдив. Времето е противно. Настъпва ноща. Движа се на челник. По нареждане от базата Иваян остава да нощува в лагер 5 /8200 м/. Аз отдавна съм го подминал. Нямам никакъв шанс за подслон. Продължавам нагоре. Искам, трябва да достигна до Христо. В базата вече се безпокоят и за мен...Ще прекарам ноща без палатка. Ноща е трудна. Леко съм задрямал, когато дочувам тревожния глас в слушалката. Говори Аврам: За Ицо вече нищо не може да се направи. Сега трябва да спасяваме Людмил. Всичко вече е свършено. Вече няма за къде да се бърза. Отказвам помощ.Обещавам бавно и сигурно да се върна...
Веднаж там, горе, Джамбо каза: „Да се качим поне да му затворим очите...” Това е последният дълг на сина към бащата, на брата към брата, на приятеля към приятеля. На мъртвите очите се затварят. А Христо!? Той не беше мъртъв. Неговите очи трябваше да останат отворени... Аз поне не бих ги затворил...! Никой не може да го лиши от това за което изгоря. Той остана горе, слят навеки с мечтата си. Горещото тяло и замвръзналият лед, неукротилият дух и вечността на върха създадоха легендата за Човека и Върха. Високо на 8700 метра Планината направи място в себе си за един мъж, който ни научи как да се борим за мечтите си.
Един българин ще ни гледа винаги отгоре, ще се вслешва в крачките и в щепота за дните ни. Вечен като върховете, той ще бъде все същият, винаги напред във времето и усещанията ни.
С тези няколко слова ви върнах назад във времето. Днес и Христо и Людмил ги няма. Единият остана завинаги на своя си връх  Еверест    , а другия го последва в отдвъдното години по-късно на един рилски връх- Камилата.
За сега толкова. Тези, които искат да научат повече или само да си припомнят това, което знаят за Христо и неговия най-голям приятел Людмил Янков,  нека дойдат на 24 февруари от 13 часа пред бюста на Героя на Народна република България Христо Проданов. Не съм пропуснал нито една година този ден. Няма да го пропусна и сега. Там ще бъдат и неговите приятели алпинисти и туристи от тур. д-во „В.Левски”, представители на клуба по спортно ориентиране "В.Левски", както и представители на училището, носещо неговото име.
доц. Сандю Бешев