Десетки жени от Клисура мечтаят да върнат в градчето килимарството – забравен от 25 години занаят, който давал хляб за трапезата и радост за очите на четири поколения. И радостта, че красивите им произведения украсяват представителни зали по света и у нас. Младите в Клисура също смятат, че възкресяването на стария занаят ще даде им даде възможност за препитание, а може да се превърне и в една от туристическите атракции в градчето. Четиридесет и пет бивши килимарки се събраха на юбилейна среща, за да почетат 100 годишнината на от създаването на килимарството в градчето. Тя бе инициирана от журналиста Петър Шойлеков, чиито родови корени са в белокаменния град и подкрепена от кметицата Генка Тодорова. Вдъхновени от идеята на инициаторите някогашните тъкачки бяха предоставили снимки от старите си албуми, да да представят във фото изложба моменти от трудовото им ежедневие от преди 30-40 години.

Днешните млади не знаят, а мнозина от по-възрастните рядко си спомнят, че в града на Априлското въстание и черешовото топче имало килимарна, където през 80-те години 150 жени ръчно изработвали персийски килими – всеки модел бил уникален. Малка част от произведенията отивали на вътрешния пазар. По-голямата били специални поръчки от централни ведомства. А повечето били предназначени за дворци и държавни институции в арабските страни, Русия, Европа. Най-яркият спомен на старите тъкачки е изработването на огромен килим с класическите шарки на персийските килими за ирански шейх. Килимарките , които го тъкали и до днес се гордеят , че се справили и с размерите, и със сложния модел и със срока за изпълнение.

Почти целият ми трудов стаж мина в тъкане на персийски килими, спомня си най-възрастната килимарка Цветана Андонова, която скоро навършила 90 години. Не знам дали може да се върне този занаят в Клисура, много време мина, разказва тя. През 1992 година цехът бил закрит, сградата продадена. Старата тъкачка не знае какво е станало със становете. Но за нея, както и за останалите, които дойдоха на юбилейната среща, тъкането на красивите килими било труден занаят, но който изпълвал дните им с красота.

Всичко се правеше ръчно, разказва баба Цветана. Тук докарваха преждата – чиста вълна, беше само бяла, хубаво изпредена. В килимарната имаше бояджийно отделение. Тук се боядисваха всички прежди. И това се правеше ръчно. Боядисаните прежди задължително се обработваха, така че при пране боята да не пуска. Ние насновавахме основата за тъкане – бяла памучна прежда с голяма здравина.

После се нареждахме пред стана и започвахме да тъчем. Пред очите ни беше моделът, който изпълнявахме. Малка ножичка и набивачка, с която набивахме преждата бяха единствените инструменти за тъкане, разказва баба Цветана Андонова.

Най-хубавите ми спомени са от това време, споделя 74-годишната Тинка Башева. Бях почти дете, когато започнах работа в килимарския цех. Тъкали сме килими с различни размери – за стаи, за холове, но имаше и огромни, за зали. Вече не помня какъв беше поводът, но поискаха да направим голям едноцветен килим за зала „Универсиада”, беше с размерите на цялата зала, изпълваше я от край до край. Нареждахме се една до друга 12 тъкачки. Тъкахме го на два стана едновременно.

Но най-впечатляващ за мен беше килимът с образа на Юрий Гагарин. Беше поръчан от Съветския съюз.

Аз искам в Клисура да има килимарна. Когато разказваме на младите, виждам, че на момичетата им е интересно. И много от тях ще се заемат с този занаят. Цехът е продаден, но помещение може да се устрои. А становете, доколкото знам са в Асеновград, където е централата на предприятието за килими, споделя Тинка Башева.

Мечтала съм да се съберем отново край стана, както едно време, разказва 73-годишната Илинка Нончева. Хубаво време беше, 19 години работих в килимарната. Сутрин влизахме при становете, нареждахме се, разприказваме се, коя какво е правила вкъщи, споделим си това-онова, после започваме. Тъкането на персийски килими е бавно. Зависи от сложността на модела – колко цвята прежди се използват, какви са фигурите – геометрични, цветя, листа, колко е голям килимът. Когато е по-сложен напредваме бавно- по десет, дори по пет сантиметра на ден. Иска се старание и търпение. Но работата носи голяма радост. Аз съм запомнила един огромен зелен килим за Министерството на горите. Целият беше от един цвят – зелен. Не знам дали вече е възможно да заработи отново цехът за килими, но с радост бих показала на младите как се тъче, споделя Илинка.

Как се е сетила нашата кметица да ни направи тази среща, коментираха тъкачките на чудните килими. Всички сме си в Клисура, виждаме си, говорим си. Но сега, 25 години след като затвориха килимарната, а нашите килими са поели в различни посоки, си мислим, че сме оставили диря, споделят тъкачките.

Гордеем се, че сте създали прекрасни произведения и чрез тях частица от нашето градче е стигнало до много места по света, приветства ги кметицата Генка Тодорова. За спомен от юбилейната среща тя подари на всяка килимарка сувенирна чаша с изображение на килим, изтъкан от техните ръце.