На 3 март  Петко Комитов от Каравелово ще препаше пояса около кръста си, ще наметне ямурлук и заедно със своите съселяни ще влезе като опълченец в боевете на Шипка. Сцените ще се разиграят близо до дома му, а драматизацията ще разказва за Стоян Минчев Брайков, хъш, поборник, опълченец, останал в паметта на каравеловци като Стоян Комитата. А бившият военнослужещ, който още няма 60 години е негов правнук. Прякорът на неговия прадядо станал фамилно име на три поколения мъже от рода и това кара Петко да изпитва особена гордост и признание . А освен че има мустаци като на бележития си прадядо, Петко смята, че носи и частица от духа му.

За Стоян Минчев – Комитата е писано в историята на селото, има много спомени, които се предават вече на три поколения, разказва Петко. С течение на годините тези, които разказват спомените се изгубиха, а тези които сме ги запомнили, останахме много малко. И сега на мен се случи късметът да си припомням това, което ми е казано, да си го записвам, особено сега в дългите зимни вечери, често сядам и понареждам нещата.

Дядо Стоян, моят прадядо е роден в тогавашното село Герлери, по-късно прекръстено на Мали Богдан, което пък сега е част от Каравелово. Според някои сведения се е родил около 1850 година. Знае се, че е починал на 86- годишна възраст през 1936 година. Започнал своя буен живот от ранна младост. Той е бил недолюбван от турците. Бил е още малък, когато брат му Неделчо е избягал от селото, той е бил харамия, хайдутин, наложило се е да се спасява на някъде и е избягал.Никой не знае какво се е случило. А явно дядо Стоян, по-малкият брат, е вземал пример от батко си.

По онова време край Герлери имало турски чифлик. Местните хора се събирали - и празнували заедно, и се нападали често. На един празник турците правили обичайните борби, те предизвикали Стоян, той излязъл да се бори с едно турче. Бил силен и здрав, имал умения на борец, метнал турчето и повалил.Това накарало местните турци, двама бабаити, досущ като Вазовите герои от „Под игото” Топал Хасан и Емексиз Пехливан, да побеснеят. Те започнали да дебнат Стоян. Може би месец и нещо са си играли на криеница. И като не могли да го хванат започнали да си отмъщават – насекли каруцата на семейството, застреляли прасето, ей такива работи.

Стоян обаче вместо да се крие решил той да ги заварди. Бил на Стряма, пасъл конете, видял ги под едно дърво, били полегнали на сянка да поспят. Стоян взел едно здраво дърво и ги убил. А от там хванал пътя и изчезнал. Стигнал до Ямболско, там хайдутувал с едни като него – млади и неопитни. Подгонили го и и той избягал в Румъния, станал хъш. И когато Ботев започнал да събира хора за четата си, Стоян отишъл да се запише. Дали се запознават или не, не се знае, но според преданието Ботев открито му отказал да го вземе с думите: „Малък си още, дори нямаш мустаци”.

Когато се обявява Руско-турската война и започва да се събира опълчението, Стоян е от първите, записва се във втора дружина с командир майор Куртянов.

Има запазен документ от онези паметни събития с подписа на командира. Оригиналът е в Историческия музей в Пловдив. В този документ пише, че Стоян Минчев е воювал във Втора опълченска дружина на Шипка и Шейново, описан е срокът на службата. Уволнил се по собствено желание след боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Едно от нещата, които прадядо ми е разказвал е, че опълченците не са имали оръжие, пушките им били стари, използвали са само щиковете. Паднел ли някой турчин убит, грабвали веднага оръжието му. Това, което са преживели тези млади мъже край Стара Загора, Шейново и Шипка е невероятна храброст и героизъм, възхищава се Петко Комитов.

Няколко години по-късно Стоян Комитата пак се захванал с комитетска дейност – казвал „Трябва да събираме България, да воюваме за България”, с една дума стягали Съединението.

Стоян започнал да подготвя младите момчета от селото за военна служба. Това което знам е само по спомени, разказва Петко Комитов. Стоян зарязал всичко, ходил често до Пловдив и София. Най-важното, което знам за този период от живота му, е че се е посветил на подготовката и обучението на младежи на военно дело – да боравят с оръжие, да се сражават. Руснаците са им и били оставили оръжие за ползване от населението и обикновено неделен ден преди обедното хоро на селския мегдан се събирали младите момчета от селото и започвали -физическа, строева, огнева подготовка. Селото се събирало да г и гледа. Деца, жени, старци са гледали, било е голяма картина.

Дали са ходили към Пловдив в дните на Съединението, никой не е разказвал, не се е запазил спомен. Но се знае със сигурност, че в Сръбско-българската война не е участвал. Останал е в селото, създава семейство, занимава се със земеделие. Но периодично е събирал ветерани като него и са отивали там където има войскова част да предават опит, да разказват спомени.

Когато започва Балканската война Стоян Комитата е бил вече над 60 години, продължава Петко и допълва: При този спомен винаги настръхвам, дядо го разказваше. Дойде си, вика, беше много развълнуван. Започна да си стяга торбата, дрехите, приготви си пушката, цървули, навуща, черги. Сутринта стана впрегна воловете и замина в обоза на армията.

Все ми се струва, че нося неговия ген, продължава Петко Комитов. И като гледам снимките и като чувствам духа му, който описват спомените. Няма начин да не нося нещо, генът трябва някъде да се прояви,споделя той.

Освен прадядо ми Стоян Комитата и аз никой друг мъж в рода няма мустаци, шеговито допълва той. Дори от половин година съм го оставил малко по-голям, като комитския мустак на прадядо ми. И постоянно се караме с жена ми, тя иска мустаците ми да са подстригани като по устав, като на млади години, когато бях в армията. И все женска челяд се ражда в рода ни, вече май никой няма да се казва Комитов, но дъщеря ми като се омъжи запази и нашата фамилия – тя е Комитова, а с тире добави и фамилията на мъжа си.

Аз чувствам в себе си духа на опълченците, на мъжете, които са отивали на война в името на България. И също така чувствам, че хората ме приемат като потомък на тези хора. Това е много ценно за мен. Сякаш съм и придобил някакви негови качества, невероятно усещане е. Това е непримиримостта към насилието, към неправдата, към лицемерието и лъжата, споделя правнукът на опълченеца Стоян Комитата.

Веднъж в годината препрочитам „Под игото”. А по два пъти в годината ходя на връх Шипка, също и в църквата долу. Но избягвам да е в празничните дни. Гледката на толкова много хора по празниците на това свято място ме изпълва с гордост и възторг, но в такива моменти не мога аз да се отдам на моите чувства към онези събития, когато са се водили решителните боеве, споделя Петко Комитов.

marica.bg, Цветана ГЕОРГИЕВА