Да посрещнеш изгрева от най-високия връх на планината е велико преживяване. Когато нощта започне да отстъпва, но слънцето още го няма, всичко е сиво. Постепенно светлината става повече и нещата наоколо започват да придобиват цвят. Едва 15-20 минути по-късно се показва слънцето. И небето става синьо, дърветата, камъните, силуетите на хората също придобиват своите цветове. Всеки изгрев е неповторим.

Така описват изгревите, видени от високо, Калина и Николай Фимови от Карлово. Вече 25 години те обхождат

българските планини и стигат до най-високите им върхове. Изкачвали са първенците в Австрийските Алпи, в Кавказ и Пиренеите, били са на Митикас в Олимп и на Арарат в Арменското плато. Виждали са изгревите от най-високите върхове в Карпатите, качвали са Италианските доломити и няколко много технични виа ферати. Подаряват си по едно международно изкачване всяка година, а всеки уикенд са в българските планини. Николай обича да се любува на гледките в планината и от високите и върхове, Калина обича цветята и поляните по пътя към върха, а когато е на високо се чувства най-добре и цялата се разтваря в природата.

Калина е счетоводител, има своя счетоводна къща, Николай е помощник-нотариус. Заедно са от студентските години, Калина го „запознава“ с планината и от тогава досега тя става част от живота им.

Калина се свързва с планината едва на годинка и три месеца. Била съм почти бебе, когато татко ме завел на хижа „Незабравка“ в Стара планина над Сопот, тогава нямало лифт. Нашите носили легени, играчки, дрешки и всичко необходимо за едно бебе. Стояли сме там две седмици. Докато татко ходил за боровинки и малини, ние сме играли край хижата, разказва тя. Години наред цялото семейството ходеше на планина, а за първи път открих Пирин, когато бях в пети клас. Бях очарована, признава Калина.

Николай е родом от Враца. С Калина били студенти по история във Велико Търново, когато през лятото на 1993-та тя за първи път го завела в Пирин. Уговорили се, срещнали се на гара Септември от там продължили с теснолинейката. Калина била добре подготвена за излета и за изкачването, а като истински новак Николай носил лека раничка с няколко консерви и едно пуловерче за всеки случай.

Първият излет е незабравим, разказва Николай. Калина ме пусна направо в дълбокото. Минахме през връх Безбог, край Темно езеро и Тодорин превал. Когато пред нас се откри връх Вихрен с цялото му великолепие, си казах: „Аз утре няма да го кача!“ И колкото повече наближавахме, върхът ставаше по-голям, а аз по-категоричен, че няма да стигна догоре, допълва той. Калина обаче качила върха два пъти – един път с друга група, върнала се, и втори път изкачила Вихрен с Николай.

По време на първото изкачване на Вихрен е най-смешната случка в планината, спомня си през смях Николай. На втория ден по пътеката към върха срещнали карловец, известен планинар, водил със себе си роднинско дете. Разменили по няколко думи и се разделили. На третия ден се засекли отново на върха и детето казало: „Вуйчо, вуйчо, виж този човек, дето не можеше да върви, се е качил на Вихрен!“ Тогава тръгнахме по планините, та досега, обобщава той.

Вече имат стотици покорени върхове. Първото им международно изкачване било на Гросглокнер - 3800 метра. Това не е най-високият връх в Австрийските Алпи, но е най-техничният, разказват запалените туристи. За него се изисква специална подготовка. Беше лято, 25 юли, имаше 30 см нов сняг. Докато катерехме бяхме на свръзка с въжета, седалки, каски, разказва Калина.

Трябвало да преминат по един ръб, върху който едва се побира човешки крак. Отдолу зеела пропаст, покрита с мъгла. Николай се подхлъзнал и останал закрепен само на пикела си. Спаси ме това, че бях на свръзка. Ако бях полетял нямаше да се пребия, но щях здраво да се охлузя. Заради мъглата нямахме видимост към пропастта, но после видяхме снимки на това място при ясно време, страшно е, разказва Николай.

Но за нас планината е магнит. А изгревите от върховете са невероятни. И нищо не може да сравни с изгрева, видян от първенеца на Европа Елбрус – 5645 метра, разказва Николай. По изгрев вече сме над нивото на облаците. Ако има мараня, слънцето изгрява от твоята посока и виждаш сянката на върха в долината . Наоколо е едно особено розово, то се появява сутрин и вечер, казват му фотографския цвят. Невероятно, нереално усещане. През зимата, когато температурата е отрицателна и времето е тихо, тогава всичко се изостря, и светлината и звукът стават много ярки, защото във въздуха няма никакви пречки, споделя той.

След Елблус качихме Арарат 5165 метра, между Иран Армения и Турция. Върхът е изцяло в турска територия, там си беше истинска експедиция, с първи и втори лагер, продължава Калина. Атакуваме върха през нощта. Спим в палатки. Ставаме през нощта, качваме се до някъде, слизаме надолу, на другата нощ отново тръгваме нагоре. Бяхме около 25-26 човека, с палатки по двама, имаше готвачи, беше много добре организирано. Там не може без местни, хората са кюрди. Тръгнахме към върха в 1 часа през нощта и сутринта бяхме горе. Снимки и после слизаме до базовия лагер, обяснява тя.

След Арарат трябваше да катерим в Мароко. Беше миналото лято, разказва Николай. С група от Велико Търново организирали изкачване на връх Тубкал, 4100 метра, първенецът на Атласките планини. А от там предстоеше сафари с камили в пустинята, после Шафшауен - Синият град на Мароко. Тръгнали в пика на пандемията, ваксинирни срещу ковид-19. Имали сертификати за ваксините и никъде не срещнали спънки, докато в Барселона не тръгнали към самолета за Маракеш. Казаха ни, че от този ден въвеждат PCR. Не искаха да ни качат, върнаха ни. Не можахме да стигнем до Мароко, обясняват те.

След кратко гостуване в Сарагоса при сестрата на Николай Калина бързо направила организация и потеглили към Пиренеите. Отдавна мечтаели да изкачат Пико Ането, най-високия връх в тези огромни планини. Освен него качили още третия връх в Пирениети Монте Педриго и три бутикови върха.

На Пико Ането има едно място на което му казват Поанта де Моама - Мостът на Мохамед. Един участък около 40-50 метра до върха, но има едно тясно място, което трябва да го яхнеш, защото от двете страни е пропаст 1000 метра. Там не може да се направи и осигуровка.

За да го премина аз го възседнах и викам: „ Ники, снимай!“

А отдолу чакат хора с багаж, с въжета. Аз снимам, тя вика: „Иди по-назад!“, как да ида по-назад, ще падна в пропастта, смее се Николай. После като разказвахме на приятели, те бяха удивени, че минахме с лекота Моста на Мохамед.

Освен че правят по едно международно изкачване всяка година, всяка събота и неделя Калина и Николай потеглят към някоя от българските планини. Понякога планират дни наред кой връх ще изкачат. Понякога вземат решението в събота сутринта докато си пият кафето. Случвало се за един ден да отидат до връх Ботев и да се приберат за нощуване у дома си в Карлово. Или за отидат до Рила, да изкачат Мусала и да се върнат. Всяко излизане в планината е незабравимо, има и драматични моменти, но и двамата гледат на тях с леко чувство за хумор.

При едно изкачване на Купена, красивият връх от алпийски тип над Карлово, били с двете си деца, тогава момчето им Иван било на шест години, дъщеря им Борислава – на четири. Николай носил момиченцето на гръб. Имаше някаква грешка в логистика, така че по тъмно стигнахме близо до Купена, на самото било на Стара планина, разказва Николай. Трябвало да пренощуват там. Нямали палатка. Облекли всички дрехи, които носили. Легнали направо на земята. Теренът бил под наклон 45 градуса. Момиченцето легнало върху майка си, момчето върху баща си. Не мигнали цяла нощ. Така посрещнали изгрева.

Когато децата поотраснаха и си намериха свои занимания с нас започнахме да водим Макс, нашият лабрадор, който е обиколил доста планини, разказват Калина и Николай.

Веднъж тръгнали да направят зимно изкачване на връх Вежен, 2200 метра, в Стара планина. Духал много силен вятър, това обаче не ги плашело, не им било за първи път. Но Макс започнал да лае, заставал пред Николай, дърпал го за ръката, хапел го, не го пускал да продължи. Ние сме много упорити, и ако не беше Макс, щяхме да вървим към върха. Но той не ни даде да продължим. Предупреждаваше ни за нещо. Решихме да се върнем. В момента, в който се обърнахме и направихме крачка надолу, той се успокои и замаха опашка. Сигурно ни спаси от нещо, така и не разбрахме от какво. Следващата неделя отидохме отново, пак тримата, но този път Макс беше спокоен, качихме върха и се прибрахме, спомня си Калина.

Една зима три пъти се канили да се качат на Мусала, но времето все не позволявало. Тогава решили да вземат ските, да ги оставят на Ястребец и от там качат Мусала. После да си вземат ските и от Ястребец да се спуснат надолу. Тъй като се очаквало времето да е лошо, Калина позвънила на хижаря и му споделила техния план. А той и казал: „Аз от 20 години съм в тази хижа, върхът си все тук, но много хора като вас вече ги няма.“ Калина затворила телефона и казала: „Този човек искаше са ни каже нещо…“

Тази година карловците Калина и Николай имат юбилей – 25 години от сватбата им. Те ще отбележат годишнината като посрещнат изгревите от емблематични на върхове, на които още не са стъпвали, но за които мечтаят.

Източник: marica.bg, Цветана Георгиева