ИСТОРИЯ

В скута на хайдушкия Балкан се гуши малко китно градче, прорязано от бистрите води на Тунджа, ухаещо на рози и здравец. Градче „по богатство, развитие, етикет и носене", приличащо на „един малък Цариград" - така описват Калофер пътешествениците, преминали през него и отнесли със себе си прекрасен спомен от видяното и преживяното.
Създаването на града е свързано с легенда, обаяна с героизъм и романтика.
Из непроходимите урви и вековни гори скитала дружината на Калофер войвода. В многобройни битки с поробителя тя отстоявала българската свобода и крепяла духа на народа. За да спре непрестанните набези на непокорните българи, султанът разрешил на Калофер да създаде свое селище на територията, която успее да обиколи за един ден на кон. Избрал войводата хубаво място сред гъстите гори край Тунджа, изградили юнаците му хубави къщи, грабнали си красиви сопотски моми и създали ново селище за чудо и приказ. Легенда ли е, истина ли е - никой не знае... Но такава е съхранената в народната памет история на китния и живописен Калофер. Градът на гордите и юначни балканджии и хубави и работни българки, през който турчин „с подкован кон и оръжие" не е можел да премине.
Калофер възниква като нов град към средата на XVI в. Оттогава датират преписките в ръкописи и старопечатни книги, в които се споменава името на селището.
Специалните привилегии, които Калофер придобива още със самото си създаване, играят значителна роля в неговото развитие и дават възможност на жителите му да запазят българския характер на селището. От него излизат 15 хайдушки дружини, които защитават имота, труда и честта на местното население. Въпреки тази закрила богатството на града привлича многобройни кърджалийски банди, които успяват да го разграбят и опустошат два пъти - през 1799 и 1804 г.
Калофер преживява истински стопански разцвет през XIX в., когато предприемчивите му жители го превръщат в гайтанджийско и абаджийско средище и в един от центровете на розопроизводството в Карловския край. Едни от най-видните търговци и занаятчии в Цариград, Одеса, Букурещ и Виена са калоферци. Повишеното материалното благосъстояние на една част от населението и щедрите дарения на калоферските търговци и занаятчии позволяват отделянето на значителни средства за развитието на образованието.
Килийни училища в Калофер се отварят още от 1820 г. Няколко години след създаването на Габровското училище през 1839 г, с помощта на калоферските търговци от Одеса, е открито взаимно мъжко училище в двора на църквата „Св. Богородица". През 1848 г. е завършен строежът на новото мъжко четирикласно училище, а старото е превърнато в девическо. Добре подготвените учители, някои от тях и изтъкнати книжовници, издигат Калоферското училище между първите в страната. Безспорната слава на града като един от центровете на новобългарската просвета е свързана преди всичко с името на големия просветен и книжовен деец, блестящ преводач и автор на учебници Ботьо Петков. Негова е и инициативата за изграждането на новото мъжко училище, останало в историята като даскал Ботевото училище (сега превърнато в музей).
През 1869 г. будни калоферци основават мъжкото културно-просветно дружество „Напредък" и женското учебнолюбиво дружество „Просвещение". Тези дружества са и в основата на създаването на читалището, което от 1873 г., с дарение на калоферски търговци от Одеса и Цариград, се сдобива с нова двуетажна читалищна сграда.
Подобно на всички планинци и калоферци се отличават с религиозен дух и твърдо спазват православните традиции. В това малко планинско градче са изградени шест църкви, два манастира и три метоха. В центъра се намира най-големият храм „Успение на Св. Богородица", възобновен през 1848 г. Църквата „Св. Архангел Михаил" е изградена от Уста Генчо от Трявна и е изписана от Георги Данчов. Единствената църква на десния бряг на Тунджа е „Св. Атанас", чийто мраморен иконостас е дарен от калоферските търговци в Цариград и е донесен оттам с волски каруци.
Девическият манастир „Св. Въведение Богородично" съществува от началото на XVIII в., опожаряван е два пъти по време на кърджалийските нападения. След Освобождението е възстановен с руски средства и църквата е украсена с руски икони. Извън града, в чудно красива местност е разположен и прочутият в миналото мъжки манастир „Св. Рождество Богородично", основан през 1606 г. и известен с храмовата си икона, която според легендата имала чудотворна сила.
В навечерието на Освобождението Калофер е процъфтяващ град с 5-6 хил. жители. На 26 юли 1877 г. перлата на Стремската долина Калофер е напълно опожарен и сринат до основи. 618 души са безмилостно изклани, а през следващите месеци от студ, глад и епидемии умират общо 1100.
Оцелелите от зверствата на поробителите и ужасите на войната се завръщат и заварват родния си град в руини. И отново непримиримият български дух им помага да съградят от пепелищата нов град.
Калофер се намира на 17 км източно от Карлово, 36 км западно от Казанлък и на 63 км северно от Пловдив. Градът е разположен на 625 м надморска височина и е с територия 134 ха. Населението на Калофер е 4000 души. В града има ОУ „Христо Ботев", в което се учат и възпитават над 250 деца, професионална гимназия "Иванка Ботева" по облекло, подготвящо кадри за шивашката промишленост и моделиери. Училището се помещава в сграда, построена с дарение от калоферския търговец Георги Шопов през 1890 г. В ДДЮ „Ботьо Петков" се отглеждат и възпитават деца, лишени от родителски грижи.