ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ ЗА РОЗАТА И РОЗОПРОИЗВОДСТВОТО

Родът Roza води началото си от дребните вечнозелени дървовидни рози, разпространени в гористите и влажни провинции на Индия, Китай, Източна Африка и Америка. Със своите добри декоративни качества и приятен аромат розата привлича вниманието на човека от дълбока древност до днес. Широкото й внедряване в бита на хората води началото си от силно развитите робовладелски държави преди хиляди години, в плодородните долини и места с традиционно земеделие в долините на реките Инд, Амударя, Нил, Тигър и Ефрат. Цветовете и плодовете на розата са използвани за производство на ароматни масла, вино, чай, лекарства и др. в Асирия, Вавилония, Индия, Китай, Персия, Египет.
Между най-старите паметници на културата, върху които се срещат изображения на рози, са плочките от Алтай, датиращи от преди четири хиляди години. В древно египетската литература розата е сочена за свещено растение, а при царуването на Рамзес II - 13 век пр.н.е., розата се отглежда като културно растение. По времето на процъфтяването на гръцката, тракийската и римската цивилизации розата е най-обичаното и използвано в ритуалите растение. Омир в „Илиада" (8 век пр.н.е.) съобщава за използването на розовото масло в медицината: Хера намазва раните на Хектор с розово масло и той оздравява, а Персифона бере рози от местности в Родопите. Гръцката поетеса Сафо възпява розата в своите стихове. Розата, по всяка вероятност маслодайна, намираме и върху гръцки сребърни монети - тетрадрахма от пети век преди новата ера, сечени на остров Родос. Получаването на розов цвят и търговията с него се явява главно занимание за жителите на този остров, наричан островът на розите.
Херодот, бащата на историята, описва шестдесет листна роза, която се отглежда в македонските провинции и дава сведения за развитието на гръцкото розопроизводство.
Според Аристотел (384—322 г.пр.н.е.) в древна Гърция получават розово масло по изпитаните методи на египтяните. Най-хубавите парфюми в Гърция се правят на остров Кипър. Техният състав е сходен със съвременните — в тях влизат жасмин, горска теменуга, мускус, розово масло и др. Както при гърците, така и при римляните розата е енай-почитаното цветe и се използва за украса, веселия и тържества. При устройвания от римляните празник на розите „розалия" с този цвят затрупват гробовете на починалите близки. С рози се закичвали и освободените от робство роби. Последените години от разцвета на Римската империя се характеризират с развитието на парфюмерията, чийто главен център бил град Капоя. Ароматът на розите, на лавандулата, на Камфора и ментата съпровождат богатия римлянин навсякъде.
Споменатите по-горе народи търсят божествения произход на розите и разказват различни легенди. Анакреон съобщава, че старите елини свързват произхода на розата с произхода на Афродита — най-красивата между богините, родена от пяната на морските вълни. Едновременно с нейното тяло разяреното море изхвърля на брега и розови храсти, отрупани с бели цветове. Те напояват околния въздух с нежен аромат и го правят по-приятен за богинята на любовта и красотата.
Римляните вярват, че розите са родени от горещите целувки, с които Венера, богинята на цветята, пролетта и любовта обсипва своя любим ловец Адонис.
Според друга легенда хубавата весталка Розалия престъпва обета за девственост, даден пред олтара на богинята на лова, жените - майки и луната Диана. Своята любов към красивия Симедор Розалия заплаща с живота си. В момента, когато влюбената двойка полага клетва за вярност пред статуята на Химена, разгневената Диана пронизва със стрела сърцето на девойката, а после я превръща в бодлив храст, отрупан с бели благоуханни цветове, които обезсмъртяват името на весталката. По-късно бягащата Венера, подгонена от Марс, се убожда на малките бодли по храста и от нейната кръв розите стават червени.
Сведения за отглеждането на розата по нашите земи черпим още от Плиний Стари (24—79 г. от н.е.). В своята „Естествена история" той отбелязва, че в тракийските провинции на Римската империя траките отглеждат 12 вида рози. Един от тях носи названието „Тракийска роза", но за съжаление не е известно с колко листа е била и дали траките са я използвали за получаване на благовонно масло или розова вода.
Откритата край гр. Хисар гробница от четвърти век със стенописи от рози, потвърждава твърдението на Плиний Стари. През средните векове арабите използват маслодайните рози за получаване на големи количества розова вода. Известно е, че халифът Мамун през 817 г. получавал под формата на данък 30 000 шишета с розова вода.
Едни от първите сведения за получаване на розово масло чрез дестилация през Средните векове намираме в Календара на Хариб — 961 г., написан в Кордова (Испания). Следващите са за получаване на чисто розово масло от 1577 г. в гр. Франкфурт на Майн (Германия) и от 1614 г. в гр. Грас (Франция). През 1630 г. също във Франция при получаването на винен дестилат се поражда идеята за въвеждането на дестилация за промишлени нужди. За добиване на концентрат се извършва повторно изваряване.
Като начало за проникване на маслодайната роза от Близкия и Средния изток в Европа можем да посочим тринадесети век. През 1270 г., по време на Кръстоносните походи, граф Брюйе пренася Роза Дамасцена мили (Roz Damascena Mili) от околностите на град Дамаск (Сирия) във Франция. От там идва и името й Дамаска роза. Тази същата роза, пренесена от османските турци, намира най-подходящи условия за развитие и в Подбалканските долини на България, област, която по-късно е наречена Розовата долина. Благодарение на специфичните природо-географски условия, в продължение на няколко столетия, на местна почва е култивиран нов сорт маслодайна роза, наречена Казанлъшка роза. Според някои учени тя съществено се различава от Роза Дамасцена Мили по някои от своите качества. Тази роза се използва за получаването на известното в цял свят българско розово масло и розарството става поминък на близо 200 000 жители от розопроизводителните райони на страната.
Кога точно и по-какъв начин е пренесена маслодайната роза в българските земи не се знае. Едни от изследователите приемат началото на османското владичество — 15—16 век, а други търсят зачатъка му през 18-то столетие.
През 1577 г. одринският Бустаджи башия получава заповед от султана да изпрати за градините на стария дворец в Цариград гюлове, които трябва да извади от Одринско. Изпратени са необходимите средства и се настоява розовите храсти да се изпратят веднага. По онова време маслодайната роза украсява най-често градините и сараите на паши и бейове, а след това се използва за производството на розова вода. Обстоятелството, че за градините на султана се докарват рози от Одринския вилает доказва, че тя е известна вече в пределите на Балканските територии от империята.
Еблия Челеби (1611 — 1678 г.) дава сведения за съществуването на рози, без да споменава какви са (маслодайни или декоративни) в с. Сенник, Хирово и Градешнииа (Ловешко), Текето (Хасковско), Охрид и др. Пътешественикът споменава и за производството на розова вода в Текето, но не и за рози в Розовата долина.
Хаджи Калфа, също турски пътешественик, уточнява, че розовите градини на гр. Одрин се намират в местността „Хисарлъка", а произвежданата розова вода е важна търговска стока на Одринския пазар.
Английският посланик в Цариград съобщава за производството на розово масло в Розовата долина през 1747 г. Чрез Цариград то се изнася и консумира в Англия. А в края на 18 век се продава на пазарите във Виена, Москва, Одеса, Лайпциг, Париж и др.
Подбалканските полета влизат в Одринския вилает и е възможно гюлове и розова вода да се произвеждат в тези вътрешни райони на Европейска Турция. В по-късни сведения на френски Консул от 1849 г. се уточнява, че „розовото масло се произвежда в околностите на Одрин, но най-вече в Казанлък, Ст. Загора, Карлово, Калофер". Интересен е и този факт, че всяка махала на гр. Казанлък си има постоянни представители за продажба на различни стоки в Одрин.
За проникването на маслодайната роза в Розовата долина населението разказва и различни легенди. Една от най-старите твърди, че маслодайната роза е пренесена от Мала Азия още в началото на робството и засадена най-напред в околностите на днешния град Шипка. Затова и името на града идва от старобългарското название на розата „шипък". Турците го наричат „шипкхъ". Действително във всички стари турски регистри, които се пазят в ориенталския отдел на Националната библиотека „Кирил и Методий" то е записано така: 1472 г. - „шипкъхъ", 1632 г. - „дербенд шипкъхъ", 1875 г. — „шипкъ". Може би на базата на тази легенда както Г. С. Раковски, така и Цани Гинчев смятат, че названието на това чисто българско селище идва именно от старобългарската дума „шипък" или „шипок". Според разказа на стари шипчении и местни жители от съседното село Ясеново доскоро в подножието на Стара планина в местностите Голяма варовита, Трапът, Шипченски път и др. се срещали храсти от онази роза, която имала силен мирис, но била с по-малко листа.
Според друга легенда, разказвана от старите турци в Казанлък, маслодайната роза е пренесена в Казанлък от Тунис от турчин Кадия през шестнадесетото столетие. В знак на благодарност той е погребан в двора на най-старата джамия в града „Солак джамиси", а махалата наричат „Кадъмезар махлеси" (Кадийската махала). Край гроба му засаждат храсти от онази роза, която той пренесъл в града.
Според трета легенда, маслодайната роза е пренесена най-напред в землището на с. Тъжа, Казанлъшко от турчин цветар. В Мала Азия той засаждал карамфили, рози и други южни растения, от които получавал розова вода и различни ароматни масла. Пренася карамфила и в долината на Тунджа, но полученото масло е малко в сравнение с това, което получавал на Малоазиатския континент. За най-голяма негова изненада сред няколко години розите дават повече цвят, отколкото в родината си. И до днес местността, където са били засадени Карамфилите, а след това и розите, носи названието „Карамфил башча" (Карамфилена градина). От Тъжанското поле маслодайната роза е разпространена на изток от Казанлъшката котловина и на запад в Карловското поле.
От Розовата долина маслодайната роза е пренесена и в долината на Закъталъ в Република Азърбейджан. И до днес се разказва легендата за дервиш, който на младини посещава Казанлъшкия край. Влюбва се в млада българска девойка, но съдбата ги разделя завинаги. В знак на любовта им и за да си спомня винаги за нея, той пренася розата в родната си долина.
Опити за засаждане на маслодайната роза са правени и в други райони на страната. Към 1840 г. са засадени няколко декара с розови градини Край гр. Елена, към 1870 г. край гр. Трявна, а Към 1890 г. в Царева ливада, Севлиевско. Селяни от с. Стоб, Дупнишко, както и от Врачанския край също правят опити, но студените зими унищожават розовите храсти. Втората причина, поради която в Северна България — Севлиевско, Тревненско, Еленско, не се задържали розовите градини, били тези, че селяните от тези селища нямат опит в преваряването на розовия цвят и затова викат майстори маслари от Розовата долина, най-вече от Казанлъшките села. Това оскъпявало получаваното розово масло и те постепенно се отказват да го произвеждат. През 1906 г. в България имало 22 розопроизводителни околии с 210 общини, като сега вече Карловската долина надминава по производство Казанлъшката.
За производството на розово масло чрез преваряването на розова вода съществуват доста легенди и спорове кога точно е започнало. През средните векове в Индия започват да използуват медни казани, в които с единична дестилация се произвеждат малки количества розово масло на баснословни цени.
В своята няколковековна практика, използувайки опита от производството на ракия, българският розопроизводител изобретява и въвежда редица подобрения в процеса за производство на розово масло чрез двойна дестилация. С тях той не само увеличава количеството на полученото розово масло, но и запазва финия му аромат и неповторими качества, с което постепенно измества на пазара кашмирската а арабстката розова вода и масло.
През 1921 г. розово масло се произвежда в 10 околии със 170 общини. През 40-те години остават в околии, като 80% от произвеждания продукт се получава в Розовата долина.